„Да живееш, без да проумееш смисъла на живота, е все едно да обикаляш из огромна библиотека, без да докосваш книгите.“
– из „Тайните учения на всички времена“

Все си казвам, че трябва да спра да анализирам живота толкова усилено. Може би когато надникнеш зад тайните на нещо, то мигом губи своето очарование. Дали красотата не е в тази тайнственост, в милионите неразгадани закони на Вселената? Човекът е загубен в търсенето на смисъла от зората на своето съществуване. Какво ще се случи с него, ако се окаже, че смисъл няма?

В последно време този въпрос усилено се върти в главата ми. Опитвам се да го затрупам с работа, с ежедневни задължения и занимания. Да се надсмея над него чрез смешни филми и картинки.

Но тази вечер започнах да чета „Изгубеният символ“ от Дан Браун. Този цитат ме удари по главата още с разгръщането на книгата. Поставен е в началото и вероятно подсказва това, което ще се случва по-нататък.

Ние хората сме толкова нищожни на фона на цялостната картина. Кой би имал достатъчно самочувствие и поглед над нещата, за да твърди, че е проумял смисъла на живота?

Наскоро започнах да се страхувам, че смисълът е химера. Наблюдавам света около себе си и се отвращам от хилядите нови пороци, които поражда всекидневието ни. Хората не вярват в нищо. Банално е да го казвам, но ценностите днес са парите, кариерата, властта. Влагаме много повече енергия в избирането на скъпа кола или къщата на мечтите си, отколкото в грижи за хората около нас. Буквално говоря с хора, които ми казват, че трябва да обичат повече вещите си, защото поне те не могат да ги наранят. Толкова лоши ли сме станали? Толкова празни? Дали и ние не обикаляме прашните лавици на огромна библиотека, без да се докосваме до книгите? Дали единственото нещо, в което вече вярваме, е, че няма смисъл?

Ценностната система на сегашното поколение

Започвам да се плаша, когато погледна отгоре. Любовта почти се превърна в история. Излизаш с някого година-две, после ти омръзва и решаваш да го захвърлиш и да въведеш в живота си нов човек. Търсиш тръпка, а не стойност. Доверяваш се, обичаш, грижиш се за някого, а идва ден, в който той ти казва, че не може цял живот да закусва с едни и същи филии. Този път щял да си потърси омлет. Утре може би овесени ядки. И това е метафора за силата и постоянството на любовта в днешно време.

В никакъв случай не твърдя, че трябва да затъваме в рутини. Но колко често пред нас имаме светове, които така и не искаме да разгадаем. Виждаме само повърхността, това, което искаме да видим, и избягваме да задълбаваме. А отстрани ни гледат и ни завиждат (едно от основните качества на модерните хора). Чудят ни се как така не виждаме прекрасната възможност, която ни се предлага, как така не забелязваме дълбочината на хората около себе си, колко много не знаем за тях. Оставяме да ни се изплъзнат шансове, докато сме забили нос в телефона и отказваме да научим нещо ново за живота, за хората, за близките ни. А колко ли са ни и близки вече? Все повече се отдалечаваме от тях. И никога не питаме, не се интересуваме, не задълбаваме, не е важно.

По-важно е на колко години си, как изглеждаш, дали се обличаш според стандартите на обществото, дали имаш заплатена работа, каква е колата ти… Кой го интересува вече в какво вярваш, кого си обичал, какви са мечтите ти, обичаш ли да гледаш звездите, готов ли си да се грижиш за друго човешко същество, без да искаш нищо в замяна, колко кръпки има по сърцето ти и дали още е способно да обича… Руини от една загубена ценностна система.

Как да върнем смисъла на човечеството, когато то само е отказало да го прозре? Когато предпочита да обикаля библиотеката на живота, без да се докосва до чудесата и книгите й? И дали пък няма да дойде ден, в който ще се окаже, че наистина смисъл няма и е бил измислица на празни разказвачи, които са искали да вярват в чудеса?


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *