Зададох си въпроса: Какво, ако ми предоставят възможност да кажа едно съобщение на целия свят? Съобщение, което да достигне до всеки човек на планетата ни. Съобщение, в което да знам, че ще се вслушат всички. Какво би било това съобщение? Ако имах властта да променя света само с една-единствена реч, какво да вложа в нея, така че да постигна възможно най-голям ефект?

И колкото и да е банално, то дойде само… Обичайте се.

Да! Ще им кажа да се обичат. Да гледат в очите на другия и да виждат. Да слушат думите му и да разбират мълчанието му – да вникват в смисъла им. Да не бързат да се противопоставят. Да не бързат да съдят. Да се усмихват и да броят до 10, преди да изрекат нещо, което ще нарани. Да си подават ръка, когато е нужно. Да се влюбват истински и да обичат смело. Да обичат, защото любовта е част от самите тях и никой не е в състояние да им я отнеме. Да забравят за страха си от загубата й, защото това, което е в сърцето ти, никой човек на света няма власт да промени. Ако имаха смелостта да обичат със сърцата си, а не с очите си, не с интересите си, не с разума си… ако имаха смелостта да приемат всеки с недостатъците и бодлите му… Както пеят Nickelback – „imagine what the world could be“.

Ако не обичате света, всичко друго около вас е безпредметно и няма смисъл. В случай, че го търсите.

После се замислих, че няма защо да им го казвам. Посланието е навсякъде около нас. То е в музиката ни, в книгите ни… То е в очите ни, то е в душите ни, които не можем да залъжем с материални неща. Защото колкото и да потискаме копнежа им за любов, той винаги е бил част от човешката същина. Посланието идва от чистотата, с която ни обожават децата ни, от наивността в думите им. Колко много истина и колко малко готови да я прозрат и да я открият.

И ако сега ви идва да кажете – гледайте я пък тази, колко е банална и романтична, колко е наивна и глупава, замислете се кога последно сте обичали истински силно. Не само човек. Кога въобще сте обичали нещо? Кога сте обичали живота? Кога сте се радвали по детски на нещо малко – например цвете? Кога сте се въздържали от присъда, преди мислено да се поставите на мястото на другия? Кога… и дали?

И ако това е банално, защо тогава не е част от ежедневието ни? А е нещо, за което постоянно трябва да ни се напомня, за да не забравяме?


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *