“You often feel tired, not because you’ve done too much, but because you’ve done too little of what sparks a light in you.” 
― Alexander Den Heijer

Има някои неща, заради които никога няма да разбера хората и самото устройство на този свят. Как така доброволно си даваме живота в услуга на някого и в замяна за това получаваме пари? И си мислим, че е честно. Ако получаваме повече пари от другите, се смятаме за късметлии.

Ще ви кажа едно – според моята скромна гледна точка, всички сме загубили играта още в момента, в който сме решили, че ще продадем най-хубавите си часове от деня (да не кажа – и от живота си) срещу сума.

Кой е проектирал светът по този начин? И после се чудим защо сме изморени, недоволни, объркани, изцедени, далечни…

Един живот имаме, един. А не умеем да го живеем. Колко от нас тръгват сляпо да гонят мечтите си, без значение колко ще им струва удоволствието?! Защото ще имат куража само веднъж. Защото не са склонни да се примирят и да се подчиняват на желанията на друг. Защото искат да са преди всичко щастливи.

Това ми е адски болна тема. А вижданията ми за живота са, че единственото, което „трябва“ е да си щастлив и доволен от това, което правиш. Трябва да ставаш с пламък в очите сутрин и с удоволствие да правиш това, което сърцето ти иска. Защото някой ден няма да има „утре“.

Възнамерявам да се боря за възгледите си със зъби и нокти, до кръв. Затова няма да ида да се моля на преподавателя, който реши да ме скъса на изпит само защото не е в настроение, въпреки че се бях подготвяла усилено седмици наред. Няма да ида да си взема хартийката, наречена „диплома“, въпреки че съм учила четири години за нея. Нека да им остане, защото аз и без това не искам да робувам на системата.

Желанието си за изграждане на дългосрочна кариера в ИТ сферата отдавна съм изхвърлила в кошчето за душевни отпадъци. Документът не означава, че имаш знания и умения, нито пък обратното. А да работя за шеф, който не знае какво иска и си мисли, че всички живеят, за да служат на ежечасно променящите му се желания – не ме блазни въобще.

Аз съм си достатъчен шеф и вътрешният ми критик е по-строг от всеки друг, който съм имала. Съветва ме да зарежа всичко, което не ми носи никаква радост, и просто да бъда щастлива. А сега – извинете ме, но трябва да му се подчинявам. 🙂


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *