Животът е тъжна поредица от илюзии. Понякога колелото се върти с такъв рязък и бърз замах, че е непростимо да отлагаме миговете. Не виждаме, не чуваме, не оценяваме, забъркани в мислите и ежедневието си. Не ни вълнуват малките неща. Не слушаме какво ни се казва, а само чакаме своя ред да говорим. Умеем да искаме, но не и да получаваме. Защото не знаем как да чакаме. Губим търпение и показваме слабост. И точно в момента, в който получим исканото, осъзнаваме, че то вече не ни е необходимо.

Какво изпитваш, когато човек, вдъхновил публикации като
„И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно…“, „Клубовете ви са пълни, защото душите ни са празни“ и „Дишам, дишам отново.“, застане пред теб и ти каже, че не си представя живота си без теб? Тъжното е, че не изпитваш нищо. В първия момент сърцето ти подскача, после рязко слиза в петите. Усещаш задоволството от това, че получаваш онова, което си искал най-много. За егото не искам да говоря – то няма място там, където е била любовта. Но в следващия миг е празно, права линия, син екран, път без изход. И пълна липса на чувство. Все едно сърцето е под упойка, от която знаете, че няма да излезе никога… Защото веднъж вече се е наложило да го упоите.

„Спечели войната.“ – каза ми той, гледайки ме тъжно в очите. Беше готов да изтръгне сърцето си и да ми го сложи в краката. – „Последната битка беше моя, но победата ти принадлежи.“

Колко тъжно. Така и не беше разбрал, че аз никога не съм тръгвала срещу него въоръжена. Да обичаш означава да посрещнеш с голата си душа някой, който има силата да я нарани, защото вярваш, че никога няма да го направи. Вярата ли се превърна в най-голямата ми слабост?

Може би спечелих войната, която никога не съм искала да водя, но платих и цената. Сега се взирам в нищото с едно малко и съвсем опустяло сърце. На война с толкова много жертви победители няма. А победата не топли…


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *