Винаги съм смятала, че хората се познават по петък вечерите. О, да, толкова е лесно да научиш историята на някого, ако само го попиташ какво е правил в петък. Самотата винаги стои тъжно прикрита зад силния грим и късите рокли, зад скъпото уиски и задимените клубове. Самотата има аромат на цигари, пари силно на очите и оставя неприятен вкус в устата. Самотата е силна музика, която не харесваш, но с която се опитваш да заглушиш вътрешния си глас.

Самотата е да се прибереш в петък и да не те чакат, а фалшивата маска на еуфорията да падне в мига, в който отвориш вратата и легнеш сам. Самотата носи черни дрехи и черен грим, с които се събужда сутринта. Мисълта й тече в рими, душата й е дълбока и нежна като струна, скрита зад защитата на силен и повърхностен смях. Самотата е още хиляди неща и за всяко от тях ми е разказвала до пет сутринта. Когато е тук, винаги пиша. Самотата е моята трагична муза. Дано някой ден я загубя. Тъжно е, че бих дала всеки талант, който ми е донесла, за да не я срещна никога вече. А пък тя винаги послушно е била до мен, дори сред тълпата. Най-вече тогава.

Самотата заспа по разсъмване в очите ми. Ти къде беше?

Категории: Размисли

2 Коментара

Крум · 20.10.2019 на 21:52

Много талантливо и добре казано!

    Anelia · 20.10.2019 на 23:08

    Благодаря, Крумчо! 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *