Още една година е към своя край. Поредната. Декември винаги е време за равносметка. Какво постигнах? Докъде стигнах? По-добре ли съм от миналата година по това време? Колко крачки напред и движа ли се към целта, която съм си поставила?
Живеем в общество на консуматори. Общество, което се грижи за кариерата си, за финансите си, за вещите си. Общество, което се грижи за своя материален глад, но често забравя да нахрани душата си.

И не само това – забравяме дори да се вглеждаме в нея. Или по-скоро не искаме. Бягаме от това, което може би се крие вътре. Страхуваме се да обичаме. Защото така правят другите. Защото не е модерно да си верен на някого и да му отдадеш мислите, сърцето и душата си. Защото е възможно да те заболи. И тъй като всички така правят, в един момент сме принудени да последваме избора им. Черните овци ги отлъчват бързо от стадото.

Но случва ли ви се да останете насаме със страховете си, да ги погледнете в очите? И не е ли най-големият ви страх, че един ден ще се събудите, а младостта ще е отминала, хората, които са ви обичали, също ще са отминали и след дълго чакане, все пак ще са поели по друг път? Ужасно тъжно е, когато човек се замисли, че обществото ни не приема своята преходност сериозно… Живеем все едно имаме стотици хиляди години пред себе си, все едно сме господари на времето, на живота… А той е един кратък миг – само след едно трепване на клепачите ни, отминават години. Защо не ги запълните с истински живот?

Ако в сърцето ви има любов или човек, за когото не спирате да мислите, направете необходимото. Обичайте. Направете нещо лудо. Обадете се. Пишете. Не чакайте. Защото докато вие чакате, животът не чака вас. Защото когато обичаш някого истински, времето не помага, то просто отминава безвъзвратно и се губи в нищото…

***

Наречете ме мечтателка, непрактична, неразумна. Може би съм такава. Но знам, че дори още хиляди страници със думи да изпиша, те никога няма да се равняват по сила на действие. Знам, че в колкото и работа, книги и кофеин да се давя, не мога да заглуша вътрешния глас на сърцето си.

Да, някои хора сме създадени да описваме с красиви думи, това, което всички останали мислят така или иначе. Казват, че ако писател се влюби в теб, не можеш да умреш. Въпросът е – ти любов ли искаш да си или поезия?

Пожелавам на всички ви да имате смелостта да изберете първото. 🙂

Категории: Размисли

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *