Мина цяла година от последния път, когато го срещнах. Съдбата случайно ни сблъска в асансьора на известен пловдивски мол. Не го познавах, но го познах. Необяснимо е. А и не вярвам в случайности.

Не мога да повярвам, че днес го срещнах отново. На същото място, по същото време. Същият човек. И той ме позна. Но този път заговори. Последният път си говорихме само с очи. Ако съдбата е решила да събере двама души, вярвам, че нищо не може да я спре. Чакала е цяла година, за да ни устрои същия капан. Тук, отново. Ние двамата. Той сам и аз сама. Често сблъсъка на две самоти създава вселена.

Винаги съм казвала, че нещата, които са твои, намират своя път към теб. И любовта е едно от тях. Питали са ме вярвам ли в любовта от пръв поглед. Всъщност не вярвам в никоя друга любов. Ако не познаеш човека в мига, в който го видиш, не вярвам в нито един от следващите мигове. Любовта не се създава. Не е нещо, за което да се бориш и да й устройваш капани, за да я уловиш. Не се случва след дни, седмици или години. Създава се до третата секунда от първия поглед с някого и е неуловима. Ако изпуснеш тези три секунди, дори с години не можеш да ги замениш и да ги догониш. 🙂

p.s. Героите в сюжета са плод на авторското въображение и за съжаление не са реални. Посланието обаче е съвсем истинско и твърдо вярвам в него. 🙂


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *