2:03am. Ръми. Аз карам. Кракът ми е на газта, но се движа плавно през града, видимо без посока и цел. Обикалям и търся. Спокойствие. А то – в изобилие. Уж. Тихо е и коли почти не минават. Петък вечер – може би вече са се настанили в клубовете, където смятат да прекарат нощта. Твърде рано е, за да се прибират. Идеалното време, за да подредиш лавиците в главата си. Аз си имам за всичко – онова, което се обърка, това, което се стече правилно, и за другото, което така или иначе нямаше значение.

Не съм сама, на седалката до мен пътуват мислите ми, около милион са. Добре че си ги виждам само аз, иначе щяхме да сме странно дуо. Полурозови, полусиви. Изградени от мечти, копнежи, спомени. Носят палто от звезди, което сама им уших, но вече се е прокъсало опасно по краищата и ръбовете. Лицето им е изподраскано, казват, че пак са се сблъскали с Разочарование. За кой ли път им повтарям да стоят далече от тъмни места, където обича да се крие то. Не ме слушат. Там им било интересно.

Спорейки с тях, предпазливо се оглеждам наоколо. Не им споделям, но търся да си събера спомените, които необуздано съм разхвърляла из града. Още повече не биха се вслушвали в думите ми, ако знаеха, че съм по-безотговорна и от тях (от мислите си, де).

А, да, на тази уличка оставих една вълнуваща първа целувка, прибирам си я в джоба почти толкова срамежливо, колкото я дадох. На една самотна пейка под тъжно дърво си открих прегръдките и смеха. Колко ми липсваха, трябваше отдавна да си ги взема обратно. Измръзнали са от чакане, но май някога ще успеят да ми простят и да се върнат. Някъде около центъра беше любимото ми кафе – онова, което обичах да пия посред нощ, разказвайки за деня си. Него не го искам обратно. Май ще се науча да свиквам с нови вкусове. Ароматът на носталгия вече не ми понася.

Карам дълго и уж безцелно. От радиото Ози Озбърн не спира да пита дали ако завинаги затвори очите си, нещата ще останат непроменени. Не знам. И аз търся толкова много отговори. Например: защо след като събрах всичко, не мога да намеря последното и най-важно парченце от пъзела? Някъде по трасето все още е изгубено сърцето ми. Може би там където го стъпках сърдито, обърнах се и заявих, че мога да се науча и да не обичам. Че мога и че трябва да продължа по друг път. Че мога, че трябва… Че искам. Но не исках. А сега трябва…

И щом не мога да изживея една история, не ми остава нищо друго освен да я разкажа. За да спре да ми бъде любима.

И да вярвам, че не случайно съм писател. А именно защото не ми е необходима любов. Храня се с трагедия, която превръщам в изкуство…


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *