…или усещането за „Рай“ от Радослав Гизгинджиев.

Когато светът е толкова лош, че четенето е единственото място, което те спасява. Когато животът е толкова труден, че се налага да бягаш в книгите, за да го забравиш за миг. И когато като цяло се налага да бягаш – от себе си, от света си, от чувствата си. Защото са токсични, защото са нередни, защото повличат и нараняват, защото довършват, защото погубват. Когато книгите са станали по-важни за съществуването ти, за следващия ден, отколкото е въздухът. Когато часове наред се луташ из лабиринтите на чудни светове, за да намериш отговора, който си търсил месеци и години наред. Точно тогава е почти магично да попаднеш на някого, който да те върне. Иронично, нали – бягството в един магичен, потаен свят те връща обратно у дома, обратно към себе си. Бягство към собственото ти аз, увенчано със завръщане в чудото на живота.

Трудно се описват чувства, защото думите са слаби. Не са измислили още как се говори за тръпките, които пролазват по кожата ти, докато думите се нижат пред очите ти. Какво събуждат тези думи, коя забравена частица от пъзела на твоя живот? Какво си се опитал толкова усърдно да прикриеш, че чак си забравил, че още е живо някъде дълбоко у теб? Каква е магията, която кара сълзите от очите ти да покапват по белия лист след едно прочетено изречение. За какво си спомни, какво откри в съкровищницата на душата си? Тайна, трепет, любов, нужда, мечта? Колко дълго бягаш от себе си, спъвайки се в сънищата си и събуждайки се с надежда от утре да си някой друг?

„Рай“ от Радослав Гизгинджиев за мен не беше книга. Беше усещане, магия, пътуване до едно забравено място в сърцето ми. И въпреки, че пиша тези редове в три през нощта, а започнах да чета около полунощ, имам нужда да остана будна още няколко минути. Защото магията трябва да бъде предадена нататък и ако не го направя сега, ще заспи отново, преди да успея да я събудя истински.

Тази вечер аз не бях това, което показвам на света. Тази вечер аз забравих за измисленото си Аз, аспекти от което познавате всички вие. Тази вечер бях Теодора, която се страхуваше да покаже на света, че е различна, която плаче вече дни наред, защото осъзнава преходността на живота и на любимите си хора. Бях Светла, която обожаваше книгите и нямаше търпение да потъне в тях, да им отдаде и малкото си останало време. Бях Виктор – понякога пряма до грубост. Бях Александър – планирала съм нормалния си живот до всеки скучен детайл. Бях Катя, отчаяно бореща се за загубени каузи. Бях Силвия – обърнала гръб на силната си любов, за да не й позволи да я погуби, но никога не успяла да надмогне чувствата си. Бях Калин – фанатично отдаваща се на всички таланти, които съм имала и са ме поглъщали някога. Но най-вече бях Диана, която се влюби в Александър от пръв поглед, защото знаеше, че го познава от хиляди други животи. Диана – емоционалната, различната, влюбената. Винаги съм била Диана. Или пък Кристина – защото любовта заслужава да я изпитваш с чистотата и сърцето на малко дете.

И сега съм Калоян. Защото думите извират от мен и имам нужда да ви разкажа. Иначе ще ми се пръсне главата. Но не мога. Защото усещането е в очите ми, трепетът е по кожата ми, спомените са по устните и в сърцето ми. И ако някога съумея да намеря правилната формула, чрез която да ви допусна в сърцето си, за да ви прожектирам филма на усещанията, които ме изпълват, и на лицата и хората, които виждам, докато чета през сълзи тази книга, ще го направя. За да разберете колко повече от книга и история беше за мен „Рай“.

Но дотогава мога да ви препоръчам да я прочетете и да изгледате в главата си собствения си филм от емоции, отпивайки от коктейл със спомени. Защото това е едно истинско усещане за „Рай“, сливане с дълбоката човешка природа на почти божествено ниво. И се радвам, че имах удоволствието да го изпитам.

Накрая ви оставям с един цитат, който дълбоко се запечата в съзнанието ми:

Някои от нас бягат от живота, който са водили в миналото, дори и да страдат за всички любими, които оставят след себе си. Други, макар и да страдат – остават, самозалъгващи се, че всичко ще стане по-добре. И жадно се надяваме на щастие, разчитайки, че тези, които обичаме, някога ще го оценят и ще спрат да ни нараняват.

Бягаме, надявайки се, че ще успеем да заличим любимите същества от сърцето. Или оставаме при тях, докато напълно ни разрушат. В единия случай – стоиш, докато напълно изчезнеш, а в другия – бягаш, докато напълно станеш друг.

„Рай“ – Радослав Гизгинджиев

0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *