„Независимо от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание“. 

– Блага Димитрова

Все бързахме с тебе уж към по-добър живот. Към бъдещето на магията, която свързваше душите ни като със сребриста нишка. С трепетно предчувствие живеехме за оня бъдещ миг, където душите ни ще се слеят в една цяла, обща, наша. Където цялото електричество, което наелектризираше погледите ни, най-накрая ще намери своето място във Вселената или ще създаде своя нова Вселена.

Вярвахме с теб в наши си светове, в нещата, дето уж ни чакат зад ъгъла… и вече сме почти там, настигаме ги, почти ги докосваме, нека побързаме. За къде всъщност бързахме? За края ли? Не осъзнавахме, че всичко, което имаме, всъщност беше мигът, трябваше да го сграбчим и да му се насладим. Но не. Ние бяхме алчни за следващи мигове, за вечност от мигновения.

А една толкова случайна и така предопределена среща като нашата не би трябвало да има бъдеще. Но как бихме могли да го знаем тогава? Кой да ни каже, че погледите ни ще се срещат за кратко, за да осъществим едно полубожествено сливане на сърцата си. Да усетим истинското, да разберем какво е и да го загубим завинаги. Да усетим смисъла на думите „Когато твоят човек се появи, просто ще знаеш“. И аз да се науча как да си тръгна от този човек, а той да се научи как да ме пусне. За да запазим спомена за магията вечно неугнетен в сърцата си.

Но ако знаех, хич нямаше да се кача в колата си в този ден. Или щях да свия през другата улица. Или просто щях да отида на гости у приятелка, за да не се налага да ме отбиеш от пътя ми. А и защо ми трябваше да бъда така любезна? Не можеше ли да бъда в лошо настроение, бих могла да не те дарявам с най-лъчезарната си усмивка. Бих могла да не показвам чувството си за хумор и да те карам да се смееш. А после можех да не те заливам с най-яркия си, най-пълен смях – как се смеех с пълно гърло, без да ме интересува кой слуша, а ти ме гледаше с усмихнати очи и не можеше да прецениш в кой точно миг си се влюбил в смеха на устните ми.

И оттогава все този смях звучи в ума ми, докато карам колата. Все там ме залива музата. Все в ония светове ме връща. Там намирам спокойствие. Там успявам да се върна за кратко в едно незабравено и не толкова далечно минало.

Ако знаеше, щеше да отвърнеш поглед. Нямаше да си позволиш да потънеш в тъмно кафявите бездни на очите ми. Нямаше да искаш да научаваш най-съкровените ми тайни, нямаше да презираш дните си, пълни със задължения, в очакване на вечерта, за да я прекараш с мен – часове, в които имах толкова много да ти разкажа, всеки ден нови истории, всяка минута нови смехове. И никога не си омръзвахме. Всеки път имаше за какво въодушевено да ти разказвам, само на теб. И ти ме слушаше дори в мълчанието ми. Ако знаеше, нямаше да слушаш. Ако аз знаех, нямаше да ти кажа. Но не знаехме. В онзи миг просто бяхме. Бяхме смях и любов. Любов, която още не съм откривала другаде. Защото май не я и търся. Разбрах, че е способна да убива. Или поне да заличава същността на човек – аз никога вече не станах същата. А ти?

Ако знаехме всичко това, щяхме ли? Кого лъжем?

„И да знаехме, пак щяхме.“

П.П. Вдъхновено от „Отклонение“ на Блага Димитрова. Писателката, която ме провокира да погледна живота и събитията в него под един по-красив ъгъл.


0 Коментара

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *