Съжалявам. Опитах се да намеря други светове, където те няма. Да обитавам паралелни вселени, в които не съществуваш. Да бягам от теб с всеки порив на вятъра, да се отдалечавам като откъснат лист, загубил своята опора, повлякъл след себе си спомени от отминала пролет.
Съжалявам. Научих чужди тайни, влязох в несвойствени светове, слушах, но не чувах, защото слухът ми търсеше определен тон.
Съжалявам – опитах се да бъда друга, да бъда по-забравима, по-неосъществима, по-чужда, далечна като неизследвана галактика. Не-твоя, незнайна, да търся другаде муза. Бях готова на всичко – дори да отровя и тази, която тече във вените ми, само за да мога да продължа натам. Натам. Все по-натам. Към нищото.
Да не напиша нищо повече, защото това, че пиша, значи че боли. Да избягам от тази орис – вдишвам емоции, издишвам думи.
Съжалявам. Не мога.
До ушите ми стигнаха много думи. Но нито един от гласовете, които ги изричаше, не принадлежеше в моя свят. Загубих разума си, защото го тровех с опитите си да заобичам чуждите мисли. Не-твои, незнайни, твърде осъществими. И твърде далечни от светоусещането ми.
Научих за световете им, част от които и аз обитавах. Но техния интерес не беше моя, техните мисли не са твоите, техните чувства не докосваха сърцето ми. Аз съм зад стъклена преграда и нищо не достига до сетивата ми. Научих, а после отведнъж реших да изхвърля всичко в кошчето с емоционални отпадъци. Сърцето си не можеш да излъжеш. Повярвай ми, опитвам се от доста време. Моето винаги си е имало особено и собствено мнение за нещата.
Всеки път обещавам, че това е последният ред, който пиша. Всеки път съм наясно, че лъжа. Душата ти свири в съзвучие с моята. Аз знам, че ме търсиш през всичките „въпреки“, „когато“, „ако“, „дали“ и другите несъществени въпроси без отговор.
Твоята музика събуди непознати мелодии на съществуването ми. И ума ми ги повтаря безкрайно…
Къде ли бях чула, че това, което за едни е една и съща нота, за други може да е безкраят на музиката…
Коя мислиш, че е следващата ни нота?
0 Коментара